Предизвикано продължение 3     
           Уф! На всички вече им писна от тия понеделници. Мине, не мине седмицата и той цъфне отново. Тогава и във фирмата се струпват най-много задачи, сякаш нямаше други работни дни. И това съвеща...

Предизвикано продължение 2
      Все още беше понеделник…То това вече ставаше като за сюжет от някоя телевизионна сапунка. Случка след случка. Всеки можеше да го продължи, да укреси, да измисли… Всички гадаеха, роптаеха, доб...

       Предизвикано продължение
       Отново беше понеделник. Телефонът иззвъня. Сигурен беше, че е оная кучка, дето го прати преди половин час на майната му. Сега ще й даде да разбере. Ще му се подиграва тя на него – заместник дир...

       Телефонът иззвъня продължително. Тя го погледна и трепна. Беше той, а денят понеделник... Все още се вълнуваше. Винаги се обаждаше по това време...
Всеки понеделник... Все бързаше... Все нямаше време... Отделяше й само по петнадес...

     Писна ми! Моето на нищо не прилича. Това живот ли е? Не издържам... Не мога повече… Всичко ми тежи. Омръзна ми да свеждам ниско глава и да пълзя след другите. Не искам да се крия. Дойде ми вече до езика и ще изплюя всичко&hel...

     
      Малееей! Как не го досрамя тоя мъж така да ме обиди? Кучка съм била!... Лоша съм била!...Въртяла съм се насам-натам… Мъжкарите ме следвали… Че кого другиго да следват? Красавица съм и ме бива отвсякъде. А той ще...

      
      Отключвам вратата и още не съм свалила чантата си от рамото, когато чувам гласа на шефа от съседния кабинет:
           - Петроваааа!

       Има една песен “Вървят ли двама на дълъг път и път да няма, не ще се спрат…” Хубава песен! Смислена, истинска… ама де така и в живота да беше като в песните, като в приказките, а то… До съдба ли бе...

       - Мери, хайде миличка! Трябва да тръгваме… Готова ли си?... Защо стоиш? Ще закъснеем… Нямаме време за губене… Мериии, чуваш ли ме? Не може така… Бавиш ме… Хайде, мила! Не се опъвай, де! … ...

                                                                 
                                                                  Лично. Само за началника в София.
 

      Така ме цепеше главата, та две не виждах. Снощи се напихме яко с едни приятели и как съм се прибрал вкъщи, не помня. Губеха ми се моменти, дори часове. Спях ли, сънувах ли и това не знаех, но телефонът звънеше, та се късаше. Метнах...

         Така хубаво си спях, а тя ме събуди. Нахалница, с нахалница! Нито съм я викал, нито съм я искал. Погледнах часовника – два след полунощ... Боже, какво ставаше?
          Легнах си късно – я има, я няма да съм спал еди...